Змийската река.

by **Rena** Съб Сеп 06, 2014 10:03 pm

Рена остана сама на тази гола земя, която никога не й се беше струвала така безплодна, пред безкрайния хоризонт. Умислена, понякога се спираше под парещото слънце - права, неподвижна, няма като статуя, и гледаше реката. Понякога заставаше на брега, заслушана в стенанието на водата, вечно като нейната скръб, и неспирно се питаше не е ли по-добре да се понаведе напред, да падне, повлечена от собствената си тежест, да разтвори бездната и да потъне в нея, отколкото да страда жестоко в безнадеждно очакване.
Но вече и от себе си не можеше да скрие, че свободата нямаше да се появи. Греховете й не можеха да бъдат изкупени, бяха твърде тежки. Връщаше се при реката, гледаше я с празен поглед. Чувстваше празнота в ума си и сърцето си. Усещаше тялото си да сякаш се разлага, защото бе безполезно. Единственото, което успяваше да я крепи от време на време беше призрачният спомен за отминалия живот. „След мъчението идва смъртта, мислеше си, а в смъртта има, ако не покой, то поне безчувствие, подобно на покой” и предпочиташе да вярва в това.
Безполезната й, както тя смяташе, дарба се обади и тя засече потенциална жертва наоколо. Но вместо да се огледа трескаво и да подготви каквото и да било оръжие в готовност, Рена се изправи и безгрижно се запъти към съществото, намиращо се на петдесетина крачки от нея. Когато вече успя да го фокусира ясно, тя застана до едно дърво и се загледа в него. Беше млад и привлекателен, призна дори пред себе си, и приемаше, че и тя не е останала незабелязана, тъй като погледът му засече нейния.
- Стоиш ми на мястото – отсече Рена с ледено спокойния си глас, сякаш беше най-обикновеното нещо на света – да се срещнеш с някого на брега на реката и да го заговориш. Но хей! Намираха се на остров, обитаван от душите на мъртви хора, това не е ли по-странно?
Очите й продължаваха да изучават чертите му. И двамата бяха мъртви, на никого не му пукаше за добрите обноски. Само дето момчето си оставаше карък, за дето среща убийца даже и след като се е споминал. Добрата страна на нещата оставаше факта, че Рена се научи да играе с храната си, което значеше, че то имаше още известно време на разположение… да бяга. Но с глупавата си реплика момичето най-вероятно щеше да го разсмее, отколкото да го накара да се крие. Какво толкова можеше да се случи, така и така вече си мъртъв, помисли си и на лицето й се появи едва забележима усмивка.

by **Seth.** Нед Сеп 07, 2014 1:59 pm

Не е ли страшно? - толкова време се чудих над този въпрос,не бе ли страшно да гледаш как животът ти си отива,не е ли страшно да гледаш как стените на замъка,изградени с цената на собствената ти кръв,пот,нерви...с цената на собствения ти живот,колабират с гръм и трясък в краката ти,а за теб остава единствено спомена.Не боли ли да гледаш как нещата,носещи ти най-прекрасните спомени,остават просто спомен,по ирония на съдбата.Не боли ли да гледаш как на-големите ти мечти се превръщат в най-искрения ти кошмар.Не боли ли да гледаш как всичко,за което си копнял изгаря в огъня на страданието,става на пепел в огнището на съдбата.И и в теб остава само горчивината на разочарованието,киселият вкус на презрението,отровната наслада на омразата,вцепеняващия полъх на гнева...биваш отнесен,разпилян от вихъра,виещ се дълбоко в теб.Биваш заровен под уродливите маски,наслоени една върху друга на лицето ти.
Не боли ли?
Боли! - Казват,че не винаги когато гориш – умираш,но дали е вярно?Изгорях и сякаш напук на всичко се възродих от пепелта си,като феникс,ала прокълнат.Феникс със счупени криле,феникс без опашка,без пера.Горя,изпепелявам се всеки ден,а всяка нощ преминавам през една и съща болка,през едни и същи пречки за да се възродя за следващия ден,само за да изгоря отново в огъня на собственото си проклятие.Проклятието да изгубиш всичко човешко у себе си,да изгубиш всичко,що чувства,що бленува,що копнее и да остане само една оголена,слаба,наранена душа,озлобена към света,озлобена към себе си.Мислеща,съжаляваща.Сърце разбито на парченца,сърце,което не може да бъде веч събрано в едно,отдавна погубено.Само няколко части бяха у мен,точно тук..в дупката,където имаше нещо преди,в дупката,където имаше човещина,където имаше надежда,любов,дори наивност...където имаше сърце.
Бях обречен да се лутам безкрайно из това проклето място,претъпкано с клети души,изгубени в собствените си дела,пропилени в силата на греха,пропилени в нечии други пропилени години.Оковани на място,от което всеки иска да се измъкне....
Обичах да се лутам,без посока,без цел.Просто да вървя.Стоенето на едно място сякаш ме задушваше,сякаш мислите ми овиваха студени пръсти около врата ми,захвата им се свиваше все повече,все повече и повече,докато накрая не спираха и последната глъдка въздух,успяла да се промуши някак към белите ми дробове.
Не знаех къде се намирах.Това място далеч не ми бе познато.Явно все пак не съм обиколил всяко кътче.Обля ме краткотрайно щастие за момент,за това,че ще мога да се порадвам на нещо ново,непознато...на нова тръпка дори.Малките неща бяха започнали да ме впечатляват прекалено много.Действаха като мехлем за изпълнената ми с нещастие и омраза особа.
Малката ми идилия явно нямаше да я бъде...не бях сам...имаше и други.Спокоен глас се прокрадна през тишината и достигна до ушите ми.Явно момичето,което бе в близост до мен се имаше за господарка на това място.Засмях се за момент.Тези думи призоваха кикот,който изразяваше лека подигравка,но не в убиден смисъл.Пред мен се бе изправила девойка,привидно млада,някак бледа,според мен.Гласът и‘ бе нежен,но същевременно сериозен.Не мога да отрека,че доста момичета биха завидили на външният и‘ вид.Изглеждаше доста добре.Устните ми се разтеглиха в усмивка.Направих няколко крачки към нея.През това време събеседничката ми ме зяпаше,беше се втренчила в мен.Дали ме изучаваше или просто разглеждаше чертите ми?
- Не знам дали се опитваш да ме изплашиш или да ме развеселиш,но определено едно от двете ти се получава. – засмях се тихо и я подминах.Нищо не можеше да ме изплаши вече,нищо не събуждаше у мен страх или предпазливост.Не можех да си позволя да се случи.В противен случай щях отново да лумна в безкрайни пламъци,носещи ми единствено гняв,още празнота,още болка.
...
- О и не е особено прилично да ме зяпаш така,по приемливо би било да попиташ за името ми първо.Ала и де не те интересува,ще ти го кажа...Сет...казвам се Сет – стоях с гръб към нея и погледа ми се рееше някъде из нищото.Празен,лишен от емоция,чувство...дори от мисъл.Блуждаещ.

by **Rena** Вто Сеп 09, 2014 5:54 pm

Рена извъртя очи и кръстоса ръцете си, все още облегната на дървото. Момчето се оказа далеч по-разговорливо от нея. Донякъде това й се харесваше - на острова нямаше много хора, с които можеш да поговориш. Повечето ставаха жертви на Рена, най-често в безхаберието си.
- Да ти приличам на дворцов шут? - гласът й беше тих и звуците от реката го заглушаваха. – Но ти пък определено ми напомняш на такъв.
Усмихна се тя и му даде така желаното лично пространство, отмествайки поглед настрани. Намеренията й бяха прости – искаше да се отърве от него за своето собствено удоволствие. Опитваше се да превърне целия остров в увеселителен парк, тъй като наранената й душа не понасяше наказанията. Искаше й се да налага правила, но никога не бе приемана на сериозно, дори когато се превръщаше в хладнокръвен сериен убиец. Смееше се в лицето на наивните й съграждани, които славеха реда и хармонията в градчето. Рена успя да докаже, че там съществува нещо различно.
- Маниерите далеч не ме вълнуват в този тъмен момент от смъртта ми – изказа се откровено тя, въздъхвайки демонстративно. – Така че може да зарежеш фамилиарниченето.
Очите й, които бяха тъй ледени, че напомняха на скреж, се стрелнаха отново в неговата посока, забелязвайки блуждаещия му поглед. Явно случайният им разговор не представляваше особена радост за него. И го разбираше! Рена не показваше голяма част от същността си и така не се отличаваше от околните по нищо… освен малкото си хоби.
- За какво си мислиш? – насили се да каже най-после след болезнено дългото мълчание.
Обичаше да играе с храната си, а Сет не изглеждаше в настроение за игрички. Какво ли можеше да го тревожи, така и така беше мъртъв. На никого не му трябват проблеми след като се е отървал от живота. А може би той е обичал своя, помисли си Рена, и иска да го продължи. Тя въздъхна тежко и обиколи няколко пъти дървото, на което се бе подпирала допреди малко. Нетърпението я обземаше и примамваше да действа.

by Sponsored content

Змийската река.

Змийската река.

Re: Змийската река.

Re: Змийската река.

Re: Змийската река.

Re: Змийската река.