Welcome to the show...

Шумовете плахо утихваха в ума на Алекзандър. Момчето седеше смирено на високото виенско колело, разположено между две други игри, а тялото му нежно се носеше към небесата. Пред полезрението му се разкри невероятната гледка на почти залязващото слънце, а блещукащите светлинки, които обагряха така красиво другата част на острова, леко се размиваха в стъклените му, кафеникави очи. Щом колелото спря, на върха се озова дю Буфорд, чийто съзнание все още бе запленено от нещата, които галеха душата му. Косата му внимателно се вееше под появилия се нависоко вятър, оставяйки буйните му къдрици да танцуват своя мистичен танц. Аромата на прясно омотан памук, изкопчи грешника от транса, в който бе попаднал, приютявайки го в нов. В съзнанието на мъжа изникна спомен от миналото. Момент, който вечно щеше да пази в себе си.
Отново беше лято. Отново слънцето обагряше небесата със своите златисто-червеникави отенъци, а музиката на Лунапарка се рееше наоколо, зареждайки посетителите му с добро настроение. Мъглата, излизаща от машината предназначена за изкуствен дим, покриваше твърдия под, създавайки илюзия, че увеселителния парк всъщност се намираше в небесата, където птичките пееха, облаците танцуваха, а смеховете на хората гърмяха като типичните гръмотевици.
Още преди спомена да се бе избистрил в подсъзнанието на мореплавателя, човека, отговарящ за огромната машина го прекъсна:
- Господине, трябва да слезете. - Алек отръска глава и стъпи гладко на дървената платформа. Щом слезе и от стълбите пое устремено из заграждението, за да намери нещо,  с което да се занимава, колкото да не се прибере вкъщи. По пътя към една от огромните шатри, чийто размери надхвърляха тройно иначе метър и деветдесет сантиметровия посетител, украсена с куп балони и най - различни празнични ленти, тъмнокоското се блъсна в момиче, чийто очи го заплениха веднага. В тях се четеше огромна мъка, умело прикрита с иначе невинната й усмивка.
- О, прощавай! Толкова съм непохватен. - бузите на Алекзандър пламнаха, а червеникавия отенък бавно превзе цялото му лице. Той плъзна невинно ръка, заравяйки пръсти в задната част на косата си, докато глуповатата усмивка накарала устните му да се извият неволно, се опитваше да прикрие чувството на неудобство.

Анастасия стоеше неподвижно. Хората минаваха покрай нея, а някой дори се спираха на няколко крачки и поглеждаха в посоката, в която тя самата бе втренчила погледа си. Какво всъщност гледаше девойката толкова съсредоточено, че да се сблъска с един от минувачите? Малка червена палатка, която единствена се открояваше в тъмното. Лединков леко присви очи, успявайки да прочете заглавните букви, който представяха местенцето. ''ВЕЛИКАТА ПРОРОЧИЦА ГРЕТЕЛ'' думите ненадейно изплуваха в съзнанието й. Момичето леко присви устни. Последва и въздишка, която явно показваше колебанието, което изпитва. Да, на детето за миг й се прииска да влезе, въпреки че не вярваше в подобни измишльотини. За нея това бяха хора, които просто се чудят как да ограбят наивните посетители на лунапарка. Чиста загуба на време. Но, от друга страна, всичко изглеждаше толкова примамливо, че би накарал всеки да прекрачи входа дали, за да се посмее, или да задоволи любопитството само те си знаеха. Колебливостта на Настя я накара да поеме крачка назад, с което и предизвика нежелания сблъсък.
Имаше моменти, в които човек просто не бе подготвен за нещата, които съдбата му поднасяше. Никога не бе мислил, че нещата биха се развили по този начин. Допускаше, че може да се случи, но на някого другиго, ала не и на него самия. Странни бяха човешките същества. Наистина странни.
Не можеше да се каже, че Настя се намираше в подобна ситуация. Да, най-малко очакваше, че точно днес, в този момент, ще стои срещу привлекателно тъмнокосо момче, по средата на кипящия от живот лунапарк, чиято музика и забавления пренасяха посетителите му в един нов приказен свят. Не можеше, обаче, да се каже, че беше изненадана и блокирала. Веднага можеше да започне разговор, колкото и трудна да бе или просто да се извини и да се понесе нанякъде като призрак, бродещ в нощта. Разбира се, първият вариант й се стори по-приемлив.
- Вината е изцяло моя. - гласът й се разля като кадифена мелодия, едва доловим поради шумотевицата създадена около двамата непознати. Студените й ириси трепкаха като самотни звезди из небесната шир преди да се спрат върху брюнета. Уви отново се стрелнаха някъде другаде, преди Сия да успее да зърне неговите очи. На лицето й изгря приветлива усмивка, а тя самата се заигра със собствените си пръсти, което единствено издаваше колко притеснена се чувства в този момент.
Този така кратък момент бе достатъчен на светлокоската да забрави напълно за къде се бе запътила. Единственото, върху което се бе съсредоточила бе зараждащият се разговор между нея и събеседника й.