I blinked and the world was gone;

"Откакто се помня, винаги сме били аз и Даян – по-голямата ми сестра. Родителите ми загинаха в катастрофа, когато бях на шест, но Даян не ми позволи да ги забравя. Всяка нощ ме приспиваше с истории за тях - как са се запознали, как татко предложил на мама, как мама приготвяла вечерята докато татко пял (макар и фалшиво) и обикалял около нея с вилица и лъжица в ръка, призовавайки боговете да дарят храната с невероятен вкус, после се хвалел как направил най-вкусната вечеря; всеки ден ѝ подарявал цвете, а мама го дарила с две прекрасни деца. Благодарение на Даян аз опознах родителите си, въпреки че те отдавна ни бяха напуснали. Даян беше ангел. Грижеше се за мен и не позволи никой и нищо да ни раздели. Бореше се за мен така, както никой друг. Признавам, че понякога ѝ създавах проблеми, но я обичах повече от всичко на света."

- Даян, линейката е на път.
Вик.
- Дръж се, моля те. Всичко ще се оправи.
- Не мога!
Още един вик.
- Ще трябва... да го направиш. Както... както се упражняваше в последните... седем месеца... Трябва да се грижиш за нея.
Даян стисна силно ръката на Карина, като се чу как кокалчетата ѝ изпукаха. Но звукът бързо бе заглушен от поредният вик на бременната жена. Карина изтича бързо в банята, откъдето взе няколко кърпи и хавлии. Върна се при сестра си и даде всичко от себе си. Минути по-късно се чу плач.
- Даян, момиче е. Здраво и красиво момиченце.
Карина показа детето на сестра си, но когато погледна към нея, тя вече бе затворила очи.
- Даян?
Входната врата се отвори и лекарите влязоха вътре. Взеха малкото момиченце от ръцете на Карина и качиха Даян на носилката. Слава на Бога, живееха на втория етаж, а не на десетия. Пристигнаха бързо в болницата.

"За съжаление беше късно. Сърцето на Даян спряло в мига, в който чула плача на детето си и докторите не могли да направят нищо по въпроса. Опитах се да бъда силна заради племенницата ми. Но тя дори нямаше име, а аз нямах достатъчно пари, за да се грижа за нея. Бях изгубена. Но на малката ѝ имаше нещо. Не се прибирах, постоянно бях в болницата и се молех тя да се оправи. Вместо това, тя се влошаваше. Един ден малкото ѝ сърчице просто спя. Лекарите ми обясниха, че при недоносените бебета възможността подобно нещо да се случи била по-голяма. Поклащах глава, опитвах се да ги разбера, но нищо нямаше смисъл вече."

На масичката имаше пистолет. Същият, с който Карина бе обрала банката надолу по улицата. От едната страна на пистолета в малка чаша бе поставила няколко четки за боя, а от другата - телефон, с който се бе обадила на полицията и бе признала за извършеното престъпление. Под масичката имаше празен черен сак. Там, Карина държеше парите преди да ги дари на деца със заболявания и самотни майки.
- Горе ръцете!
Трима полицая бяха насочили своите пистолети към гърба и главата ѝ. Карина въздъхна. Знаеше какво ще последва. Ако кажеше, че я е страх - нямаше да излъже. Но не виждаше как някога би могла да запълни празнотата в себе си. Можеше да продължи да живее, но не искаше такъв живот. Не искаше живот без Даян и племенницата ѝ. Наречете я слаба, глупава, дори егоистична. Ала в този период от живота ѝ, последвалото за нея беше единствената възможност. Нещата можеха да са различни, ако имаше някой, който да я разубеди и да ѝ отвори очите, които бяха покрити от воала на скръбта и мъката. Но Карина нямаше никого.
Протегна дясната си ръка към масичката. Възнамеряваше да вземе по-дебела четките и да довърши картината, която рисуваше от часове. Но пистолетът беше в непосредствена близост и полицаите, мислейки си, че се пресяга към него, натиснаха спусъците. Седем куршума пронизаха тялото ѝ, а капки кръв се пръснаха навсякъде по платното пред нея.