Старата люлка.

Джеймс беше тук от доста време. Точно шест месеца. Никога не беше очаквал да умре толкова млад, без да види нищо от живота и без да стори нещо значително. Дори и само за семейството си. Още с пристигането си беше успял да се скрие в дебрите на острова, така че никой да не го намери. Искаше да остане сам. Сам завинаги. Но нещата не бяха толкова прости. Беше твърде умен, за да се отдаде на бездействие, а всичко му напомняше за Лили. Момичето, в което беше влюбен от началото на гимназията и което тормозеше, за да покаже чувствата си по най-глупавия начин. Тя така или иначе беше с онова противно същество Томас. Нямаше шанс и никога повече нямаше да го има. Сега сигурно бяха женени и имаха дете. Въображението му изрисува картината на щастливото семейство и той притвори болезнено очи. По-добре, че беше мъртъв. Нямаше да преживее да види това на живо.

Пейдж бе решил да се разходи из най-мрачните дебри на острова. Така или иначе не срещаше никой, а мястото бе достатъчно голямо, за да се крие от останалите, защото макар и да не знаеше за другите беше сигурен, че не всички са като него. Имаше и други същества.

Как се беше озовал тук Джеймс не знаеше, но мрака го караше да настръхва. Без да иска се оказа в някакъв храст и вдигна такъв шум, че очаквано някъде наблизо се чу глас. И то женски. Дори се стори познат на младият мъж, но той тръсна глава и прокара пръсти през къдриците на косата си. Нямаше как да има познати тук. Не искаше никой да умира.

- Само аз, една малка изтерзана душа. - провикна се той. - Но сега си тръгвам, спокойно.

Щом се измъкна от храста изтупа дрехите си и вдигна глава. Това, което видя обаче го накара да се закове на място и да премига. Съзнанието му си правеше шега с него. Това не можеше да е тя. Не можеше да е мъртва!

- Лили? - тихо прошепна името й Джеймс.

Гласът, който достигна до ушите на червенокосата, й се стори странно познат. Не беше наясно някой неин близък да се е споминал, дълбоко се надяваше да не е така, от чисто егоистична гледна точка. Не можеше да преглътне факта, че някой който ще я съди с поглед щеше да прекара задгробната вечност с нея. За това силно се надяваше, всичките й познати да живеят перфектните си животи, докато тя е тук съвсем сама.
Само за момент, през съзнанието й премина мисълта, колко хубаво щеше да е, ако Том беше тук с нея. Нямаше да се чувства нищожна и малка, нито пък самотна. Тази мисъл, обаче, бе не само страшно егоистична, но и също така ужасна сама по-себе си. Лили изтръпна за момент и тръсна глава, за да разкара идеята от съзнанието си. Изправи се от старата люлка, чийто въжета бяха толкова изгнили, че можеше да чуе разкъсването на влакната им, всеки път щом отпусне повече тежест отгоре; сетне отметна кичур коса зад ухото си и се вгледа в момчето пред себе си.
Небрежно разрошена коса, с абсолютно свое мнение как трябва да стои, ясни очи и така позната, чак до болка, физиономия. Веднага видя пред очите си, как върху тялото на момчето връхлита кола. Чу собственият си писък от уплаха и понечи да тръгне, но после усети грубата хватка на Томас в горната част на ръката си. Определено това беше един момент от живота й, в който осъзна че смъртта не подбира, за нея нямаше млади и стари.
- Да, аз съм. - кимна едва Лили. - Каква ирония да се озовем и двамата тук, а?! - добави червенокосата, като нервно почеса дясното си рамо. Винаги се чувстваше не на място в компанията на Джеймс. Вероятно никога нямаше да забрави грубото му отношение, което до голяма степен беляза гимназиалните й години. Предполагаше, че порасналите хора преглъщат тези неща, но тя все още не можеше. Обидите понякога доставят повече болка от ударите.