"I'm not gonna give up one you, because you complete me." (Dylon & Edelin)

Дилън бродеше из острова, тъкмо се бе озовал на това място и определено бе разочарован. Той смяташе, че след смъртта всичко ще се нареди от само себе си и повече няма да изпитва товара на предишния си живот, но явно това далеч не бе така. Миналото се бе вкопчило в него като пиявица към жертвата си и нямаше изгледи някога да спре да пие кръвта му. И какво от това, че можеше да притежава всичко само като си помислеше за него? Това не бе дарба, а ирония на съдбата! Та той винаги е можел да има всичко, което си поиска - и точно за това не го искаше. Дилън не искаше материални облаги, той се нуждаеше от живо същество, което да го разбира, но явно и в смъртта си не бе благословен с такъв човек. Той беше попаднал в Ада и знаеше, че това е и заслужил.

Те първа му предстоеше да започне да изкупва греховете си и определено щеше да му бъде трудно, особено с трудния си характер, твърдоглавието и това, че от както се беше родил имаше имиджа на лошо момче. Надяваше се поне тук да открие книги, защото колкото и да ви звучи странно - Дилън обожаваше да чете.

Както се бе замислил за съдбата си на няколко метри от себе си видя момиче, чернокосо и красиво и реши да я заговори.

-Здравей!-усмихна се и в сините му очи проблесна игрив пламък. -Знаеш ли какво точно е това място? - Нямаше как да не забележи неземната красота на момичето, като истински ангел.

Еделин не беше на това място от дълго време, като повечето същества или поне така смяташе. Нямаше измъкване, но предпочиташе да бъде тук, отколкото сред живите. Тук намираше спокойствие, макар и да беше гонена от демоните на миналото си. Странно ви звучи, нали?
Госпожица Майлс имаше всичко, което пожелаеше само с щракване на пръстите, но не беше истинско, когато все още беше жива. Но чак сега го осъзнаваше. Искаше й се да върне времето назад и да предотврати осиновяването си, а с това и нейното разглезване, а след това и желанието й на родителите й да слезе отново на земята.
- Това е новият ти дом. - отвърна тя, след което веднага се обърне, за да удостои с малко повече внимание събеседника си. Очите й зашариха по лицето му, запомняйки всяка една черта, а след това набързо го обходи с поглед. "Поредната изгубена душа." Помисли си тя и поклати глава. Винаги когато видеше някой, който не беше срещала веднага задаваше един и същи въпрос.
- Каква е историята ти? - не й отнемаше прекалено дълго време, за да го зададе. Всеки тук беше жертва на собственото си невнимание или жертва на живота. Брюнетката повдигна въпросително веждата си и зачака разказа на момчето, макар че може би се досещаше как ще свърши.

-Не съм от хората, които обичат да разправят за миналото си, но понеже си първия човек, който срещам след като официално съм мъртъв, ще ти разкажа в замяна на твоята история. -усмихна се и седна на земята, преплитайки крака. Момичето бе наистина красиво, а на него му стана интересно каква ли е историята й. -Аз съм едно от онези разглезени богаташки момченца, които получават всичко само с щракване на пръстите. -в момента това му се струваше толкова глупаво. -Разбира се както би и предположила не получавах необходимото родителско внимание и продължавах да върша глупости, докато един ден не се събудих осъзнавайки, че съм зависим към хероина. -Мразеше глупавото си минало, глупавите си грешки, мразеше себе си. -Дори за богатите живота не е рози и цветя. -сви рамене. -Един ден просто реших, че няма смисъл. Нямаше смисъл да ме вкарват в различни клиники и да се опитват да ме "поправят" , защото винаги се връщах към хероина, тялото ми изгаряше за него. -Поне сега бе свободен от чувството на зависимост, което мразеше в дън душата си. -Нямаше смисъл да съм "горкия зависим син, който опропастява репутацията на семейството" . Взех свръх доза и вместо в Рая се озовах тук. -сви рамене и я погледна, в очите му имаше болка, която се опитваше да скрие.

-Сега е твой ред?

На Еделин й се искаше да се изсмее на глуповатото момче. Наистина ли си мислеше, че ако започне да употребява родителите му ще започнат да се интересуват от него? Не това не беше реалността. Богатите си оставиха същите скъперници и дори бяха по-бедни от хората, които едва свързваха двата края. Самата тя го беше осъзнала, но прекалено късно. Ако не беше използвала силата на парите, за да има приятели. Ако не се беше заслепила от тях може би щеше да е в много по-различна ситуация от тази.
- Ти си глупак. - каза честно тя. - Нали не си въобразяваше, че ще ти обърнат някакво внимание? Това се случва само в приказките, приятел. - Майлс затвори уста и преосмисли това, което беше казала. Това бе самата истина, а тя си беше обещала че няма да се опитва да лъже, а направо ще си казва истината, независимо колко болеше тя.
- Осиновена съм или поне бях, докато не умрях, от богаташко семейство. Винаги съм се отличавала от тях и винаги когато пропуснеха рождения ми ден или пък братята ми забравеха да ме вземат от тренировки ми плащаха или ми купуваха подаръци. Един вид извинение. Тогава бях заслепена и се поддадох. Разчитах единствено на себе си и парите, защото те ми купуваха, това което нямах. Приятели, щастие, любов. - брюнетката замлъкна за момент и преглътна тежно. - След това родителите ми решиха, че се държа разглезено и поискаха да порасна. Започнах да работя в една книжарница и един ден маскиран мъж изскочи от нищото и ми каза, че ако извикам ще спре съществуването ми. Започнах да викам и да се опитам да го спра да обере и малкото капитал, който събирахме и той ме застреля. - момичето потръпна при спомена, но бързо след това на устните й се разтеглиха в  широка усмивка.

-Да, смея да кажа същото за теб! -погледна я и леко й се засмя. Всички на този скапан остров бяха глупаци и точно за това бяха попаднали тук. Разбира се Дилън не спомена за върколашкия си проблем. Той не говореше за това, не искаше никой да знае как уби сестра си при първото си пълнолуние и много се надяваше да не я срещне тук, защото тя бе най-доброто същество, което той бе срещал някога и бе сигурен, че с нищо не е заслужила да бъде тук. -Май имаме сходен проблем с материализма. -погледна я. -Нямам представа как ще се измъкна от тук.

- За разлика от теб поне не съм решила да тровя живота си с наркотици! - процеди брюнетката през зъби и се усмихна самодоволно. Не беше редно ангел да се държи по този начин, но това й се отдаваше най-добре. Както можеше да помага, така лесно можеше и да се превърне в най-лошия враг на някого и то ако не с действия, то поне с думи.
- Трябва да изплатиш греховете си, макар че дори и тогава не е сигурно дали ще се махнем от тук. Някои казват, че ще се преродим, но аз предпочитам да стоя тук. - Майлс прехапа долната си устна и погледна на страна.
- И защо ти е да се махаш от тук? Отново да започнеш да се друсаш? - въпросът й звучеше повече като хапливо нарицание, но наркотиците бяха нещото от което винаги се бе страхувала. Дори повече и от смъртта, а сега пред нея стоеше точно такъв. Един наркоман или поне бивш.

Хапливите й забележки се забиваха като нож в тялото му. До сега никой не се бе осмелявал да му говори по подобен начин, защото знаеше, че предстои да бъде унижен и осмян, но честно казано той копнееше някой да му се противопостави. Макар и тя да засягаше болна тема, някак беше хубаво да не се страхуват от теб и да се заяждат свободно, колкото и смахнато и странно да звучеше това.

-Да, права си, сам избрах да тръгна по пътя на наркотиците, само, че от този път връщане назад няма. -погледна земята и продължи да говори -Ако друг път можеш да сгрешиш и после да поправиш грешката или да я оставиш в миналото, то с наркотиците грешката не може да бъде поправена, колкото и да се опитваш, смъртта е по безболезнена от болката, която изпитваш, когато тялото ти копнее за дозата. -Болката, която разтърсва тялото на един наркоман в абстиненция е повече от голяма. Всеки фибър в тялото ти крещи, че иска да поеме наркотика. Изпадаш в конвулсии, говориш несвързано и халюцинираш, не можеш да поемеш контрол над тялото си, никога не е било приятно, винаги е знаел, че е грешка, но то беше прекалено силно и го контролираше.-Опитвал съм се да ги откажа. -говореше по-тихо, сякаш не искаше никой да чуе това, което казва.- Но то е прекалено силно. Желанието да приемеш наркотика е прекалено силно. -Никога повече не би поел по този път. -И в отговор на хапливата ти забележка, ако се върна там ще направя всичко възможно ако не да спра изцяло то поне да намаля броя зависими.

Брюнетката не знаеше как да реагира. Всичко това беше толкова ... странно. По принцип би побягнала при първа възможност ако видеше наркоман, а сега стоеше и просто си приказваше с такъв. Не знаеше дали да го съжалява или да го остави сам да се самосъжалява. Дали трябваше да му помогне с този спомен. Или да го остави да се мъчи.
От устните й се изтръгна въздишка, а тя съвсем леко се приближи към момчето и го прегърна. Понякога думите не можеха да оправят нещата, а просто ги влошаваха. Можеше да продължи с хапливите си забележки, но знаеше, че ще накара момчето или да се вбеси или да изглежда още по-нищожно, отколкото в момента.
- Дори и да се опиташ няма да успееш. Не можеш да наложиш мнението си и да се опиташ да помогнеш, след като никой не прави нищо. Повечето биха ти се изсмели за налудничавата идея, отколкото да ти помогнат. Времената са такива, че дори и да се опитваш да направиш нещо добро, хората ще те помислят за луд. - Майлс се усмихна съвсем леко и потупа момчето по гърба и се изправи.
- Искаш ли да разгледаш новия си дом? - попита го тя, надявайки се да отклони поне малко вниманието му от миналото му. Мястото наподобяваше много на човешкия свят. И това можеше да се хареса на момчето.
- Еделин Майлс. - каза тя като си подаде ръката, за да се здрависат, но преди непознатият да е протегнал ръка тя реши да му направи малък номер. Стана невидима и се промъкна зад него. Това щеше да е забавно.