Send me away with the words of a love song...

На външност бе на не повече от петнадесет, но в погледа ѝ се разкриваше един необятен океан от познание. Един мистичен поглед, заключен в границите на красиви стъкленосини очи. Понякога мастилени, описващи страданието ѝ или разочарованието. Друг път светли като небето, трептящи, копнеещи, усмихващи се. От време на време просто светли без да показват емоциите ѝ. Също като пламъка в тях. Понякога той просто отсъстваше, друг път тлееше, а имаше моменти когато изригваше неочаквано. Не говореше особено и не можеше да разбереш много за нея. Едновременно бе дете и пораснала млада дама. Обърквах се, но винаги ми бе приятно да общувам с нея, ако можех да се изразя по този начин. Когато се смееше, стените като че поемаха този кадифен и звънлив звук и го разпростираха из стаята като невидими вълни светлина. Въпреки всичко я намирах за жизнерадостна.

***

Есента отдавна си бе заминало. На нейно място, доволно се бе настанила зимата. С хладния си полъх, тя брулеше крехките корони на дърветата и се заиграваше със снежинките, който бавно се спускаха към земната повърхност. Сякаш танцуваха нежен валс. Песните на птичките отдавна не огласяха градините. На тяхно място бе застанал снегът със своята безмълвна, но въпреки това успокояваща мелодия. Слънчеви лъчи рядко се появяваха на хоризонта особено когато сивите облаци обезцветяваха сините небеса. И всичко това бе просто един предвестник на смъртта, която рано или късно щеше да обгърне градчето с ледения си плащ.
Недалеч от града, в близост до едно езеро се издигаше малка къща. Самата постройка не бе нищо особено - едноетажна, с прогнили керемиди, бели прозорци, които бяха красени от малки, но прилежно наредени саксии с теменужки, които отдавна бяха загинали. Дворът на къщата бе с незначителни размери, но това, което караше всеки минувач да спре и да отправи поглед към него, бе високото черешово дърво. Личеше си, че бе старо, но все още излъчваше жизненост. Тази малка незначителна сграда принадлежеше на семейство Лединков. В нея отдавна пребиваваха само двама души - Анастасия и Константин Лединкови - брат и сестра, единствените наследници на тази фамилия.
Бе поредната тъмна зимна нощ. Небето бе придобило характерния си мастиленосин цвят. По него бродеха черни облаци не позволявайки на звездите да блеснат с цялата си красота. Настя стоеше кротко до прозореца свита в бялото одеяло. Взираше се някъде в далечината в очакване на своя брат. Както всяка нощ, той скиташе някъде навън или по-точно из баровете на малкото градче. Когато му омръзне се прибираше, а тогава настъпваше истински ад за русокосата девойка.
Дали заради алкохола, или просто защото му харесваше, Костя не пропускаше възможност да изкара яда си върху малката си сестра. В повечето случай я биеше, докато не загуби съзнание. Ала имаше и много по-лоши случаи, когато предпочиташе да я насили вместо да й хвърли един хубав бой. Детето никога не се бе опитвало да му се противопостави, защото изпитваше прекалено голям страх, за да го стори. И въпреки мерзостите, които вършеше, тя не го мразеше. Напротив, бе готова на всичко за него просто защото бе единствения близък, когото си имаше.
Дръжката на входната врата изскърца, което накара девойката мигновено да обърне глава. Тя се отвори и позволи на студеният вятър да проникне в топлата стая и да наруши царящото спокойствие. Костантин се прибра в по лошо състояние от вчерашното. Захвърли дебелото яке на пода и едва-едва направи няколко крачки напред преди да се залюлее, заплашвайки да се строполи на пода всеки момент. Анастасия подскочи и побърза да го хване без да осъзнава, че това е капан. В момента, в който се доближи, младежът я притисна в стената и започна да я целува. Прокара студените си ръце по млечнобялата й кожа, опитвайки се да премахне дрехите, които единствено му пречеха. Момичето изтръпна при мисълта какво ще последва. Не искаше да става така. Не желаеше да бъде играчка в ръцете му. Копнееше за собствената си свобода, която се съмняваше, че някога ще получи. Затвори очи, опитвайки се да избяга от реалността.
Звукът от счупването на стъкло я накара да отвори рязко очите си. Уплахата, която бе сковала сърцето й я бе подтикнала да направи немислимото - да се противопостави на брат си. Дори не бе разбрала как се е добрала до вазата, още по-малко пък как бе успяла да я счупи в главата на Константин. Разбира се, единствената щета, която бе нанесла бе леко главозамайване, но то бе достатъчно, за да може светлокосата да се измъкне от сградата.
В мига, в който усети мокрия сняг под босите си крака, Настя побягна към езерото. Тичаше с все сили. Усещаше как въздухът не й достига. Топли сълзи се стичаха по бузите й. Изпитваше повече болка, от колкото страх. В далечината чу гласът на брат си. Знаеше, че е тръгнал след нея и това я караше да тича все по-бързо и по-бързо. Ала едва ли подозираше, че върви към собствената си гибел.
Една грешна стъпка. Едно подхлъзване.
Русокосото дете лежеше неподвижно върху ледената повърхност. Погледът й се стрелкаше безцелно из тъмната синева. Не усещаше нищо. Нито болка, нито страх, нито тъга. Само спокойствие. Искаше да се изправи, но леденият шип, чийто връх бе минал през дробовете й, пречеше. От устата й потече ручей тъмночервена топла кръв. Погледът й се замъгли. Зимата я приканваше във вечната си обител, а тя не можеше да чака повече. Отправи един последен поглед към небесата. От тях бликна сноп светлина. Беше красиво, също като смъртта й.