Вход

Забравих си паролата!

Vote for us ----
BGtop

Administrators







Latest topics
» Запази лик
Съб Сеп 27, 2014 1:12 pm by Nikkouline

» Въпроси...
Вто Сеп 16, 2014 6:11 am by Lily Evans

» Промяна на името
Пон Сеп 15, 2014 7:53 pm by viki1212

» Другарче за РП
Пон Сеп 15, 2014 7:46 pm by danielle bale.

» Mina Marian
Пон Сеп 15, 2014 7:43 pm by viki1212

» Търся си всичко останало
Пон Сеп 15, 2014 7:06 pm by Erin Grey

» Божидара Солер
Пон Сеп 15, 2014 6:54 pm by The Island Keeper

» She was just a girl with sexy body and many problems - Erin Grey
Пон Сеп 15, 2014 6:47 pm by The Island Keeper

» Sweet dreams are made of this;;
Нед Сеп 14, 2014 7:53 pm by Nastya.


Езерото на плача.

Go down

Езерото на плача.

Писане by Alexander de Beaufort on Нед Авг 31, 2014 4:33 pm

avatar
Alexander de Beaufort
Nobody's perfect
Nobody's perfect

Брой мнения : 255
Join date : 17.08.2014
Age : 22

Допълнително
Изплатени грехове:
0/0  (0/0)

Вижте профила на потребителя http://sinnersisland.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Езерото на плача.

Писане by Elle. on Чет Сеп 04, 2014 12:32 am

Ненавиждах водата с особена страст.
Но не спирах да се връщам тук.
Това място ми помагаше да се успокоя и да овладея лудостта си поне до малка степен, която бе недостатъчна, но приемлива.  Кармата наистина имаше извратено чувство за хумор и го доказваше със силата, която ми бе “дарила”. Тя и проклятието ми се противопоставяха в прекрасен синхрон, неутрализирайки се подобно на магнити, като по-средата бях аз, тяхната жертва. Какво по-голямо удоволствие от това, да прекараш задгробния си живот, като постоянно живееш някъде между реалността и илюзиите, докато междувременно се занимаваш с водни трикове?! Направо си беше голяма забава.
Днес обаче имаше нещо различно. Гласовете бяха по-силни от обикновено и като че ли се опитваха да ми кажат нещо. Или просто продължавах да губя ума си, докато той бавно се изцеждаше през пукнатините на черепа ми, в които се спотайваше лудостта, чакаща да дойде и нейния ред. Стоях на ръба, пред безграничната й бездна, изпълнена с мрак, опитвайки се да взема решение. Да го пристъпя ли или не. Да се отдам ли меланхоличното спокойствие, което тя щеше да ми донесе или да продължавах да се боря за надмощие над съзнанието си. Започваше да става все по-трудно да отблъсквам проблясъците й и да запазвам контрол над ума си. Водехме непрестанна борба една с друга, ала май дългогодишната ми приятелка започваше да печели. Приживе бе много по-лесно. Хапчетата магически я заличаваха поне за малко, ала сега тях ги нямаше и аз трябваше сама да се изправя пред същите последствия. Човек би си казал, че ще се отърве от всичките си мъки след смъртта. Само че те се увеличаваха многобройно.
Никога не можех да избягам. Не се получаваше, колкото и да опитвах. Демоните ме намираха и ме наказваха за неподчинението ми. Уви, така и не успях да удавя и тях – те знаеха как да плуват.
Бе ужасно да се налага да живееш с това, което преследваше мен. Халюцинациите, породени от сринатата ми психика, постоянно бяха пред очите ми; сцените от онази вечер не спираха да се разиграват в главата ми като развалена кинолента. Лудостта ми ме задушаваше – буквално и преносно. Болката никога не си отиваше, дробовете ми все по-често горяха. Всичко е във главата ти, Елена. Ако си го повтарях достатъчно дълго, може би щеше да стане истина. Отчаяно се нуждаех да повярвам в това, защото тези измамни илюзии бяха започнали да стават непоносими. Но как да отнемеш живота си, когато него вече го няма?
Мястото, към което се бях запътила, щеше отново да запали искрата на притаената във вътрешността ми мъка. Тя щеше да припламне и да ме запали; пожарът щеше неистово да се разрази, а аз щях да пламна като факла. Само че всичко щеше да спре. Може би затова водата бе отредената ми сила. Докато бе в близост и в огромно количество, халюцинациите временно ме напускаха, оставяйки след себе си тъга, самота и празнота. Копнеех за миг спокойствие, нуждаех се от него с всяка фибра от тялото си. Можех да си отдъхна поне за малко и да опитам да се приготвя психически за следващата ударна вълна. Това, разбира се, бе почти невъзможно. Всеки път ставаше все по-лошо. Ужасът нарастваше. Безпомощността и невъзможността да се преборя с наказанието си също.
Бях затворена в собствения си капан и не можех да се измъкна. Умът ми бе като бойно поле, на което е избухнала война. Роякът от мисли бе неудържим. Движеха се като градивните частици – масово, хаотично и непрекъснато – заплашвайки да накарат главата ми да експлодира.
Проправях си път между дърветата, като преместих един от стърчащите изсъхнали клони на стария дъб до себе си. Езерото започваше да се открива пред мен, а гледката ме накара неволно да потреперя. Да, беше ме страх. Това бе единственото нещо, което още ме плашеше. Затова и редовно идвах тук, опитвайки се да го превъзмогна. Харесвах да пресичам границите си и да надхвърлям себе си, въпреки че болката бе несравнима. Имаше твърде много спомени, които времето не можеше да изтрие. Само че аз се нуждаех от нея; тя бе личният ми наркотик. Сладостта и опиянението й ме бяха направили зависима. И не само мен. Хората са мазохисти и, въпреки че не го разбират, не могат да живеят без нея.
Вече се бе здрачило и луната тъкмо бе изгряла. Сребърният й сърп хвърляше меко сияние на околността, спотайвайки се сред компанията на трепкащите малки точици. Звездите блещукаха бледо като красиви скъпоценни камъни насред море от мрак. На мен тъмнината ми допадаше. Намирах утеха и убежище в нея, затова и я допусках в себе си.
Озовах се насред поляната пред водния басейн, оставяйки гората след себе си. Високите дървета наподобяваха стени и ми вдъхваха сигурност. Помагаха ми да се докосна до усамотението и спокойствието, които жарко желаех. Приседнах на земята и се вгледах в бистрата вода, която тъмнееше пред погледа ми. Внушаваше могъщество и мигом си спечели страхопочитанието ми. Този път сцените сами изникнаха в ума ми.
Давех се. Отказвах да поема водата в дробовете си заради защитния механизъм, който умело ми пречеше. Опитвах се да си поема въздух и да изляза на повърхността, но две силни ръце ме притискаха. Ритах с крака в стремежа си да се отскубна, ала силата на мъжа над мен бе в повече. Болката бе нетърпима. Горях. Чернеещи се петна играеха пред очите ми. Затворих ги, единствено съсредоточавайки се върху това, което изпитвах. Толкова много болеше. Исках да спре. Никога не бях копняла за нещо по-силно. Ала ужасът само се усилваше. Тъмнината ме привличаше, викаше ме, залъгвайки ме с напразни обещания. Предай се! Мога да я накарам да спре. Болката ще изчезне.
И аз го направих. Стиснах очи още по-силно за последен път преди да припадна и да оставя водата да изпълни дробовете ми.
Отворих ги рязко и осъзнах, че се намирам в реалността. Или поне това, което бе останало от нея. Това понятие бе пресилено, защото тази, която сега обитавах, бе някак изкривена; представляваше някакъв паралелен свят, в който бях прокълната да пребивавам, докато нещо не се промени. Отчаяно чаках тази промяна, ала тя така и не идваше.
Нещо изшумоля зад гърба ми и стъпки достигнаха до ушите ми, дразнейки слуха ми. Имах си компания.

_________________
DON'T STOP LOOKING AT ME,
Once upon a time I was all alone. How you like me now? Do I turn you on? Now I got you drunk, hot and vulnerable. Show me what you want, give me what you want. Don't stop looking at me!---------------------------------------------------
avatar
Elle.
Nobody's perfect
Nobody's perfect

Брой мнения : 236
Join date : 03.09.2014

Допълнително
Изплатени грехове:
0/0  (0/0)

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Езерото на плача.

Писане by Alexander de Beaufort on Чет Сеп 04, 2014 9:11 am

Стъпките ми бавно отекваха в празнината, която ме заобикаляше. Лутах се без цел. Вървях, без да знам къде отивам. Исках просто да почувствам нещо. Жадувах за капка радост.. дори и болка. В главата ми постоянно се повтаряха събитията от онази вечер. Луната изглеждаше точно по същия начин, нежно галеща кадифената ми кожа. Океана наподобяваше една бездънна яма, от която няма измъкване, а аз, аз все така продължавах да вървя безцелно, напълно пренебрегвайки всеки малък знак за опасност. В душата ми се бе загнездила празнота, която караше цялата ми същност да тръпне. Да си мъртвец въобще не бе лесно! Изкоментирах на ум, след поредния глух тътен, който кафявите ми, есенни кубинки издадоха. Историите за задгробния живот бяха ужасно преувеличени. Щом дробовете ми се пръснаха от преиждащата вода, а очите му потънаха в забвение, в ума ми изплува образа на някакво спокойно място. Място, на което всички живеят в хармония. Светлината преобладаваше в картината, а песента на птичките галеше нежно слуха ми. Уви. Получих напълно обратното.. Щом мъртвото ми, призрачно тяло полетя от небесата към огромния кратер на вулкана, усетих наплива на кръвта, която ръмжеше гръмко в ушите ми. Прогизнал и с дрехите, с които си бях отишъл, се изправих пред новата си съдба. И въпреки това, годините прекарани на острова летяха като часове. Не знаех от колко време бях тук. Не знаех как ще се справя, ако едно от онези създания тръгне след мен. Как се предполага, че ще се предпазя от крадливите му ръце?! Нямах способност, която да изисква стрелба от разстояние. За капак, бях орисан да избягвам вечно любовта. Дори не знаех какво представляваше онова чувство, което кара корема ти да се обръща, сърцето ти да бие устремено, докато губиш ума и дума. Не можех да почувствам нищо. Съвсем нищичко.
Потънал в размисли, нервничаво изритах с крак по пясъчната ивица, като пръстта, отделила се, полетя като нежни снежинки във въздуха, сливайки се с тъмнината, която предлагаше океана. Каква ирония.Обожавах го, както и дългите пътувания по спокойните вълни. А точно те бяха нещото, което ме погубиха. Все още помнех мъртвото течение, което ме грабна със страшните си лапи, повличайки ме към дъното. Все още виждах пред погледа си мрежеещата се гладка повърхност над себе си и лунната светлина, която опитваше да си пробие път през дебелата мантия на водата.
Кафявите ми, големи очи се впериха втренчено в далечината. Хоризонта бе обширен и безкраен. Сякаш тъмната течност заобикаляше от всички страни това извратено място, допълнително затруднявайки живота на обитателите.  В лято от мен, в непосредствена близост до назъбените, големи скали, съзрях малка гора, чийто дървета се извисяваха величествено до небесата. Сякаш се надпреварваха кое по - напред ще успее да достигне луната. Тръгнах неуверено натам, с желанието да открия нещо ново, нещо вълнуващо. Нещо, което да ме накара да почувствам дори малка частица задоволство.
Докато вървях по влажната ивица, позволявайки на вълните да се разбиват в краката ми, прокарах пръсти през къдравата си, разпиляна коса, в опит да я приведа поне малко в ред, а щом наближих дестинацията си, невероятна гледка се разкри пред погледа ми. Точно зад горичката, на няколко метра зад гъстите й растения, се разпростираше огромно езеро, повърхността на което трептеше под появилия се лек бриз,а луната все така смирено галеше повърхността му със своите нежни ласки. На брега, точно на границата, където земята изчезваше, потънала под тъмната мантия, стоеше момиче, вперило погледа си в нищото. Толкова познато.
- Здравей.. - плътния ми глас се извиси нависоко. Нямах намерение да я уплаша или да й навредя. Не и след като съзрях красивите й, бистри очи, в които сякаш океана танцуваше.

_________________
avatar
Alexander de Beaufort
Nobody's perfect
Nobody's perfect

Брой мнения : 255
Join date : 17.08.2014
Age : 22

Допълнително
Изплатени грехове:
0/0  (0/0)

Вижте профила на потребителя http://sinnersisland.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Езерото на плача.

Писане by Elle. on Чет Сеп 04, 2014 10:15 am

Първото нещо, на което погледът ми се спря, бяха очите му. Бе невъзможно да ги избегнеш – изпълнени с тъмнина и излъчващи хладна смърт, но в същото време – невероятно магнетични. Успявах да различа жарките пламъци играещи в тях; стаената емоция, потънала в необятността им. Цветът им наподобяваше океана през нощта с мрака си. Вечер, когато облаците прогонеха мекото сияние на луната, той ставаше почти черен. Зениците му бяха като самотни айсберги, в които се разбиваха вълните на ирисите. Погледът му бе наситен с някакво определено чувство, което не можех да различа. Просто се бе смесило с прекалено много други, които бяха едва доловими. Как бе възможно нечии очи да бъдат толкова студени и сковаващи, и едновременно – изтъкани от топлота?
Рязко се извърнах обратно към езерото, осъзнавайки, че сигурно изглеждам като някоя откачалка, докато го наблюдавам с неприкрита изненада. Не очаквах, че някой друг знае за съществуването на това място. Постепенно бях започнала да го възприемам като личното ми убежище, където единствено мога да се прикрия поне за малко. Никога не бях срещала някого другиго край водата или пък в гората. Може би хората ги отбягваха в страха си от съществата, които бродеха наоколо. Само че същите тези вероятно все още бяха със здравия си разум, а аз го бях изгубила отдавна. Знаех, че трябваше да ме е страх, обаче истината бе, че просто не се интересувах какво ще се случи с мен оттук нататък. Нямаше как да съм по-затънала отсега.
Толкова бях привикнала към самотата, че сега, когато имаше някого навлязъл в малкия ми усамотен балон на нещастието, осъзнах, че присъствието му ме изнервя. Тя единствена ми правеше компания в опита да прогони празнотата, настанила се в душата ми. Плашех се от загубата й, защото това означаваше да остана напълно празна и да изгубя и последното нещо, което ми помагаше отново да се почувствам поне малко жива. Тази емоция обаче бе започнала да ми става все по-непозната, да се губи между останалите и да избягва да ме дарява с докосването си.
Отново си позволих да хвърля крадешком един поглед на новодошлия и неприятно усещане скова гръдния ми кош и прониза мъртвото ми сърце, порязвайки го като с острие. То отдавна представляваше само красиви руини, останки на това, което преди е било. Кървящо и счупено, наподобяваше разбито парче стъкло. Момчето в далечината не бе много по-старо от мен. Бе се сблъскало със суровата реалност толкова рано; тя му бе отнела най-ценното, запращайки го тук, за да го накаже за греховете му. Хладната прегръдка на смъртта го бе притиснала и смазала, отнасяйки го със себе си, както бе направила и с мен. Не бе честно толкова рано да ни бъде наложено да се разделим с живота си. Ние бяхме просто деца. Имахме толкова много пред себе си. Правехме планове, предначертавахме бъдещето като карта и изпълвахме настоящето с множество мечти, от които нито една не бе успяла да се сбъдне. И какво стана? Накрая всичко се срина. Изчезна само за миг, претопявайки се във вселена, заедно с останалите неизпълнени очаквания. Бяхме загубили всичко, оставайки само със собствените си изгнили души, които заплашваха също да ни напуснат. И вътрешните ни демони. Накрая имахме само тях.
Притворих очи, усещайки парещите сълзи. Не исках това. Копнеех да получа обратно живота си и да се махна оттук. Само че нищо никога не ставаше, както аз желаех. Отворих ги и се вгледах в небето, представляващо красива гледа с магическия си тъмносин тон. Звездите трепкаха нежно, къпейки се в сребристото сияние на тънкия сърп. Бяха като изящни стъклени мъниста разпръснати насред парче тъмна коприна.
Момчето заговори и ме измъкна от транса ми. Отново си позволих да се взра в очите му, защото те като че ли ме викаха с харизмата, която излъчваха.
-          Здравей! – повторих тихо с треперещия си глас, който звучеше неестествено на фона на тишината.
Не го бях използвала от толкова отдавна, като че ли векове. Звучеше само в главата ми от време на време, напомняйки ми за участта, която бях срещнала.

_________________
DON'T STOP LOOKING AT ME,
Once upon a time I was all alone. How you like me now? Do I turn you on? Now I got you drunk, hot and vulnerable. Show me what you want, give me what you want. Don't stop looking at me!---------------------------------------------------
avatar
Elle.
Nobody's perfect
Nobody's perfect

Брой мнения : 236
Join date : 03.09.2014

Допълнително
Изплатени грехове:
0/0  (0/0)

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Езерото на плача.

Писане by Alexander de Beaufort on Чет Сеп 04, 2014 7:08 pm

В неспокойният й глас се долавяше нотка на тъга и болка. Чувството ми бе толкова познато. По изражението си личеше, че живота сред живите й липсва. И не само на нея. Острова бе осеян с души, бродещи наоколо, тъгуващи и страдащи по отминалите дни. Всички жадувахме онази бяла светлина, на която на няколко пъти ставах свидетел, да се извиси в небесата и да ни погълне. Прераждането се бе превърнало като мечта за съзнанието ми. Постоянно търсех начини да се измъкна от тази злокобна обител. Срещах се с нови хора.. Бягал съм от няколко жътвари, дебнещи ме зад всяка една сянка, готови да отсекат главата ми, взимайки си я за трофей, като по този начин щяха завинаги да прекратят шанса ми да се измъкна.
Въпреки че не можех да почувствам нищо, тишината някак караше неспокойната ми душа да изпита онова смирение, което смъртта предлагаше, а звука на разбиващи се вълни ме унасяха така сладко. Можех да седя на ивицата и да съзерцавам огромните пластове вода да се сблъскват с твърдата и грапава повърхност на скалите. Гледката ми напомняше изключително много на нощта, в която умрях. Точно, когато океана ме бе изхвърлил на брега на онзи остров, духа ми сякаш се отдели от немощния труп, проснат насред нищото, целия прогизнал и оцапан с гъста течност. Виждах нещата толкова ясно. Знаех, че там долу бях аз, но не можех да се върна. Изглеждах толкова малък и нищожен в сравнение с необятния хоризонт, който се бе разкрил пред погледа ми. Можех да почувствам всеки полъх на вятъра, всяко малко полюшване на клоните в гъстата растителност на парчето земя. Можех дори да се рея сред облаците, докато тъмната сфера не се появи насред гъстите облаци, засмуквайки всичко с тъмната си снага. Частицата енергийна сянка, която тогава представлявах, моментално бе засмукана в един непрекъснат кръговрат, в който започнаха да попадат части от разбилата се яхта, както и парчета загубено съкровище от самия остров. Крещях с всички сили. Борех се, виках. Събуди се! Събуди се, Алек! Стани, ма*ка му!
Нищо не помогна .. Сякаш бяхме две отделни личности. Студения труп продължаваше да разяжда красивата ивица с присъствието на мрака, вселил се в душата му, оставяйки се на вълните да лющят оголените му части със своята ярост, докато частта, в която се бях превърнал, започна да се разкъсва на малки парчета, сливайки се с тъмната същност на черната дупка.
Отърсвайки глава за пореден път, зениците ми погълнаха тъмнината наведнъж, приспособявайки се по - добре към обстановката. Кафеникавите ми зрителни органи споделиха момент с тези на събеседничката ми. Нейните сини, като сапфири и също толкова дълбоки като океана очи, излъчваха онази невинност на младо момиче, погубило своята сила, точно в нейния пик. Устните й бяха плътни. Изглеждаха толкова меки. Можех да ги гледам вечно. Сякаш ме привличаха със своята мистериозност. Меката й, непокорна коса, в цвят същия като моя, леко се развяваше от бриза, разнасяйки прекрасния й аромат. За мъртво момиче бе доста привлекателно. Вдишах дълбоко и премигнах за миг, опитвайки се да си внуша, че всичко от последните няколко години не се бе случило, а в момента стоях на спокойно езеро в компанията на красивата девойка, отплеснали се в разговори за изкуството и музиката.
Отворих отново клепачи, като тъмнината издълба бели петна по гладката повърхност на роговиците ми.
- Прекрасно е, нали .. Тишината и нежното полюшкване на водата..  - Дори не знаех какво говоря. Устата ми механично се отвори, а плътния ми тембър излетя като стрела. Излъгах я. Не можех да почувствам всички тези неща. Бях се оставил на спомените от човешкото ми АЗ да говорят. Приживе обожавах да стоя с часове на железните, метални тръби, заграждащи яхтата, оставяйки се на вятъра да се разбива в тялото ми, докато мириса на морска сол галеше нежно празната ми иначе душа. 

_________________
avatar
Alexander de Beaufort
Nobody's perfect
Nobody's perfect

Брой мнения : 255
Join date : 17.08.2014
Age : 22

Допълнително
Изплатени грехове:
0/0  (0/0)

Вижте профила на потребителя http://sinnersisland.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Езерото на плача.

Писане by Elle. on Чет Сеп 04, 2014 9:09 pm

В един момент те има, в друг просто те няма. Да, нещата бяха толкова прости. Нямаше константи в този живот. Накрая всички ставахме на пепел и изчезвахме, като никога не успявахме да оставим нещо достатъчно значимо, за да бъдем запомнени. Бяхме нищожни и маловажни, а и в повечето случаи съществуването ни се оказва просто едно безполезно изгубено време. Бавно биваме заличени от спомените на хората, а така и от света. Да те забравят може би бе по-страшно и от участта, която бях срещнала.
Какво бях направила аз за 17 години? Подвизавах се в ролята на момиченцето на татко, което можеше да има всичко, но не и това, което най-силно искаше. Преструвах се на бунтарка и непукистка, защото ми пукаше прекалено много. Опитвах се да скрия наранената си същност и празнотата във вътрешността си, като се противопоставях. Парите и връзките не ти купуваха щастие или любов, трябваше сам да си ги извоюваш. А кой би обикнал една откачалка? Хората, които бяха достатъчно глупави, за да се излъжат да ме приближат, скоро разбираха, че нямаше смисъл да общуват с мен. Бях просто една куха и изхабена кукла, която захвърляха, след като се уморяха да си играят. Само колко такива като мен имаше! Не се застъпваха за себе си, твърде уморени от начина, по който се стичаха обстоятелствата. Виняха себе си за наивността си и се затваряха в личния си лабиринт на страданието. За разлика от тях обаче аз цял живот се борех пламенно срещу общоприетите норми и държание.
Бях обсебена от свободата си до такава степен, че бях заслепена от замайващия копнеж по нея. Държах на наличието й с особен плам. Не принадлежах на никого. Може да бях луда, ала бях свободна. Докато не се озовах на това място и всичко не се срина. Сега бях преследвана от халюцинации и живеех приклещена в света им, лутайки се между миналото и настоящето в стремежа си да намеря пътя към повърхността. Бе като да си под вода. Каква ирония! Всички около мен дишаха, докато аз се давех, чувайки приглушените им гласове. Реалността се размиваше пред очите ми, правейки място на илюзиите. Те бяха като група кукловоди, които ръководеха всяко мое действие и решаваха съдбата ми. Потъвах все по-надълбоко във въпросните делюзии, а повърхността вече ми се губеше. Някога щях ли да изплувам?
Преди обожавах водата. И сега, докато стоях на ръба на изящното езеро с гладката, блестяща повърхност, оставих друг вид спомени да ме връхлетят – тези, които бях получила приживе. Стоях до басейна с приятелките си, къпех се в океана с онова момче от горния клас. А после дойде и другият – опустошаващият. Връхлетя ме и, ако не бях седнала, сигурно щеше да ме събори с ураганната си сила.
Гласът на тъмнокосия ми събеседник отново си проби път измежду трънливата преграда на ума ми. Лудостта ми го отнемаше, като все по-рядко ме допускаше в настоящето. Само че този мъж успяваше да ме задържи. Вкопчих се в начина, по който тонът му звучеше. Това бе най-реалното нещо в заобикалящата ме обстановка.
Думите му предизвикаха иронична усмивка, изтъкана от болка. Крайчетата на устните ми се извиха нагоре, а очите ми се стрелнаха към неговите, борейки се за надмощие в тази вихрушка от погледи.
- Не, не е – отговорих мрачно на въпроса му – Ужасно е.
Този път не загледах в някоя произволна точка, за да го избегна. Изучавах чертите му, леко наклонила глава настрани. Замислено изражение се бе появило върху лицето му. Вероятно прехвърляше сцени от предишния си живот из ума си. Като все друг, проклет да изгние на този гаден остров. Всички имахме една обща цел: да се махнем.
Явно новодошлият бе голям смелчага, щом смееше да се разхожда сам из гората през нощта. Това почти събуждаше уважение у мен.
- Не се ли страхуваш от сенките, страннико? – повдигнах вежди и го изгледах изпитателно.
Клоните на дърветата в близост затанцуваха припряно, вплитайки се едно в друго, подсказвайки за появилия се отскоро вятър. Доста достоверно бе създадена атмосферата тук. Той милва кожата ми, гъделичкайки я с невидимите си пръсти, оставящи призрачен допир след себе си. Листата засвистяха злокобно, тичайки по земята, надпреварвайки се едно с друго. Едва доловими вълни се появиха на повърхността на езерото, а цветът му стана съвсем металически след изчезването на, закритата от облаци, луна. Ако завалеше и дъжд, щях да призная това място. Всъщност то почти не се различаваше от живота, който водех преди. Е, като изключим ужасите, бродещи в търсенето на нова жертва.

_________________
DON'T STOP LOOKING AT ME,
Once upon a time I was all alone. How you like me now? Do I turn you on? Now I got you drunk, hot and vulnerable. Show me what you want, give me what you want. Don't stop looking at me!---------------------------------------------------
avatar
Elle.
Nobody's perfect
Nobody's perfect

Брой мнения : 236
Join date : 03.09.2014

Допълнително
Изплатени грехове:
0/0  (0/0)

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Езерото на плача.

Писане by Alexander de Beaufort on Пет Сеп 05, 2014 11:57 am

Думите й ми се набиваха като пирони в главата. Усещах ги все по - силно и болезнени, бавно сливайки се с мозъчното ми вещество. Започнах да повтарям мислено колко ужасно наистина бе гледката, колко ужасно бе и мястото, на което трябваше да прекараме вечността си. Вече рядко виждах слънцето, което да гали с нежните си ласки кожата ми. Никога не ми оставаше време да се излегна ей така на някое спокойно място, в опит да погълна колкото се може повече от вълшебната светлина, караща кожата ми да потъмнява. Никога повече нямаше да видя някой от приятелите си. В спомена за тях, лицата им едно по  едно започнаха да изникват пред погледа ми, като нежно се отмиваха , сливайки се с мрака. Отръсках глава, а ръката ми механично се спусна по наболата ми брада. Гъделичкащото усещане накара дланта ми да изтръпне за секунда. Това бе единственото нещо, което можех да почувствам! Това чувство ме караше да вярвам, че все още съм жив, някъде там, докато душата ми обитава този проклет остров, в търсене на правилния изход.
В небесата, точно над кратера на вулкана, проблесна онази позната до болка синя светлина, след което от нея, с бясна скорост започна да 'лети' надолу следващата новопристигнала душа.
- Още един .. - казах някак тихо, сякаш говорех само на себе си. Можех да си представя разочарованието, което щеше да изпита горкия нещастник, след като осмисли къде се намира. Тъгата щеше да превземе същността му, а проклятието, с което Пазителя щеше да го ориса, би го докарала до лудост. В интерес на истината, винаги съм се чудел, дали този прословут човек всъщност е добър или зъл. Да, той наистина осигуряваше подслон за измъчените ни души, измъквайки ни от вечната тъмнина, но орисиите му не бяха от най - приятните. Заради него не можех да чувствам. Усещах единствено празнината в себе си, която ме разяждаше. Жадувах за капчица щастие, дори и тъга. Каквото и да е. Просто исках да усетя нещо!
- Не се ли страхуваш от сенките, страннико ? - спокойният й глас ме издърпа обратно в реалността. Осъзнах, че съм стоял като скован в продължение на няколко минути, съзерцавайки с празния си поглед в далечината, сякаш очаквах нещо да се случи. Премигнах няколко пъти, присвивайки леко очи, в опит да фокусирам по - добре обстановката. За разлика от мрака в света на живите, тук тъмнината бе много по - непрогледна. Щом паднеше нощта , всичко се сливаше в едно, образувайки едно голямо нищо, напомнящо ти, че ти също си част от него. Забравен от останалите, потопен в тишината на смъртта, обгърнат в нежната й , смразяваща прегръдка.
- Трябва ли ? Не мисля, че мъртвите са способни да се страхуват от сенките, при положение , че ние самите бяхме точно това. - кръстосах внимателно ръце пред гърдите си, прокашляйки се леко в края на изречението. Осъзнах каква простотия бях изрекъл, но наистина, трябваше ли да се страхувам от мрака ? Трябваше ли корема ми всеки път да се сковава от ужас при наличието на поредния жътвар, готов да отсече същността ми?! Истината бе, че за годините, които бях прекарал на острова, тези неща бяха изгубили смисъла си. Не ме интересуваше дали някой ще мине и ще ме събере заедно с останалите. Просто исках да се измъкна от тук...
- А ти не се ли страхуваш ? - прокарах нервно ръка през гъстите си къдрици, разпръснали се от вятъра, извисил се над езерото. Тялото ми с мудни движения, наподобяващи действията на човек изпаднал в летаргия, се премести бавно до границата между водата и земята. Наклоних внимателно глава напред, позволявайки на луната да осветли лицето ми, чието отражение се появи върху гладката повърхност. Леките движения на неспокойната течност, пресъздаваха всъщност колко много се бях променил Гледах собственото си отражение, но не знае кого виждам. Сякаш гледах в очите на човек, загубил човечността си. Всичко изглеждаше толкова реално и близко, но в същото време някак отчуждено и мрачно.

_________________
avatar
Alexander de Beaufort
Nobody's perfect
Nobody's perfect

Брой мнения : 255
Join date : 17.08.2014
Age : 22

Допълнително
Изплатени грехове:
0/0  (0/0)

Вижте профила на потребителя http://sinnersisland.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Езерото на плача.

Писане by Elle. on Съб Сеп 06, 2014 10:21 am

Единственото, което крепеше душите на това място, бе надеждата. Въпреки всичко, което бяхме преживели, тя оставаше да проблясва някъде там, дълбоко скрита между всичките останали чувства, които ни владееха. Тя винаги умираше последна – бе свила сърцето ни в пашкул, обграждайки го със защитна обвивка, за да го предпази от негативизма и песимизма. Успяваше да се прокрадне в нас, проправяйки си път към измъченото ни съзнание, и да ни даде сила да продължим напред. Бе жизнено важна, защото ни подтикваше да се захванем здраво за живота си като удавник за сламка. Е, поне за каквото бе останало от него. Когато изчезнеше и последния й лъч, ние бивахме обречени. Този момент бе най-страшен, затова и аз бях на път да се предам. За разлика от някои други обитатели на острова, знаех каква е истината.
Нямаше никаква надежда.
Бе наистина изморително да бродиш, търсейки изкупление за изгубената си душа, но беше непоносимо да знаеш, че всъщност такова не съществува.
Съдбата бе решила да си поиграе с нас, да се позабавлява с нещастието ни и да ни използва като опитни зайчета за задгробните си експерименти. Ние бяхме нейните кукли, а тя дърпаше конците като опитен кукловод. Имаше власт над всяко наше действие и използваше това преимущество, за да срине каквото бе останало от разбитите ни съзнания. Не показваше никаква милост, доказвайки ни колко жестока и безскрупулна беше. Иронията се състоеше във фактът, че повечето от душите тук бяха същите. Може би затова сега търпяхме това наказание, гниейки в тези прокълнати земи.
Времето, прекарано в преследване на избавлението, бе започнало да взима своя данък. Бавно ме сковаваше студа на забравата, обгръщаше ме в ледената си прегръдка и ми отнемаше малко по малко човечността. Разбиваше я на части и взимаше със себе си тази, която му допадаше най-много и от която аз се нуждаех най-силно. Накрая вероятно щях да наподобявам леден блог вътрешно. Сърцето ми щеше да бъде подвластно на хладината, а във вените ми щеше да тече лед. Усещах всяко нещо наоколо – вятъра, брулещ лицето ми; допира на тревата, когато прекарвах пръсти през нея; щях да усетя водата, ако си позволях да я приближа на нужното разстояние. Ала за сметка на това започвах да губя някой вътрешни усещания.
- Трябва ли ? Не мисля, че мъртвите са способни да се страхуват от сенките, при положение , че ние самите бяхме точно това.
Имаше толкова много мъдрост в думите му. Сега страхът представляваше едно относително понятие, което постепенно ни ставаше все по-непознато. Нямахме какво да губим или какво да печелим, след като и най-ценното ни бе отнето. Разполагахме с вечност, изпълнена с нещастие, за да осмислим греховете си и да изгубим себе си някъде във времевата линия. Страхът бе най-маловажният ни спътник, тъй като осъзнавахме, че нямаше как да стане по-зле. Ала бе и най-голямата слабост. Можеше да бягам от забравата, но едно нещо нямаше как да пропъдя от ума си. Добре помнех как страхът сковаваше всяка моя градивна частица; как представляваше моето падение. Изплаших се за човека, когото някога си мислех, че съм обичала, затова и бях толкова глупава, за да му позволя да ме отвлече. После отново се поддадох на страха, когато ме измъчваше, въпреки че не му казах нищо. Усетих го за последно, когато се намирах под водата, борейки се за живота си. Във всичките пъти, в които му бях позволила да завладее разума ми, той се бе възползвал от това и бе обърнал ситуацията в своя ползва. Замъгляваше преценката ми, като накрая ме уби. Затова вече липсваше сред слабостите ми, които като че ли също бяха изчезнали.
- Аз не се страхувам от нищо.
Потърсих очите му, докато произнасях словата си отчетливо и равно в стремежа си да възпра гласа си от треперене. Прониза му усещането за безпомощност, което прочетох в погледа му, както и гнева, който излъчваше. Самите те отдавна бяха пуснали корени в мен.
Момчето се задвижи, правейки няколко крачки към мен. Спря се на ръба, където земята срещаше водата, и се съсредоточи върху плавните движения на почиващото езеро. Имаше нещо много измъчено в него. Въздействието на страдалническото му излъчване се засилваше от празния поглед в очите му. Явно също му бе трудно да се пребори с вътрешните си демони, а може би те вече бяха спечелили надмощието.
Мекото лунно сияние плавно осветяваше чертите му, контрастирайки с остротата им. Косата му падаше непокорно, а изражението му напомняше някаква отдавна забравена топлота. То бе олицетворение на безнадеждността. Непознатият ми напомняше за някоя от онези въздействащи статуи на Микеланджело, които те докосваха с добре подбрания арсенал от емоции, използван при създаването им. Художничката в мен се обади и събуди неистово желание да го нарисувам. Можех да си представя какви цветове ще използвам, кои линии ще удебеля и кои ще оставя едва забележими. Тогава ме прониза и тъгата, напомняйки ми, че никога повече нямаше да мога да рисувам. Не можех да призная причината пред себе си. Никога не го бях правила. Още бях в състояние на отричане. Отказвах да приема съдбата, която ме бе сполетяла, понеже, съгласях ли се с нея, щях да се срина до основи. И този път наистина нямаше да мога отново да се въздигна от пепелта.

_________________
DON'T STOP LOOKING AT ME,
Once upon a time I was all alone. How you like me now? Do I turn you on? Now I got you drunk, hot and vulnerable. Show me what you want, give me what you want. Don't stop looking at me!---------------------------------------------------
avatar
Elle.
Nobody's perfect
Nobody's perfect

Брой мнения : 236
Join date : 03.09.2014

Допълнително
Изплатени грехове:
0/0  (0/0)

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Езерото на плача.

Писане by Alexander de Beaufort on Съб Сеп 06, 2014 4:38 pm

Демоните, които така ожесточено играеха на народна топка в душата ми, бавно разяждаха всяка малка част от моето съзнание. Болеше. Усещах физическата болка навсякъде по тялото си. Всеки малък мускул, всяка малка клетка гореше в адски пламъци. Може би факта, че бях загинал давейки се, бе и причината да усещах напрежението по цялата си същност. Всяко малко движение предизвикваше пронизваща болка, намираща отдушник в сивото ми вещество. Чувствах как при всяко вдишване, дробовете ми се разяждат бавно и болезнено от останалата течност, попила в тях. Разрезите, които получавах отвътре навън, ноктите на хищниците, впиващи се в плътта ми, причинявайки ужасни белези...Ставах свидетел на всичко това отново и отново. Цялата ми душа бе белязана от спомените на миналото. Понякога се чудех дали проклятието ми всъщност не бе някаква богословия. Да, наистина не можех да почувствам нищо, освен вътрешните си терзания, но какво ли би било, ако всъщност можех да усетя тъгата, мъката, отчаянието и всички онези състояния на духа, завладели останалите съ-островници.
- Аз не се боя от нищо . - очите ми срещнаха нейните. Онези прекрасни, сини очи, чийто повърхност отразяваше грозната действителност, в която бяхме затънали до шия. Усетих как гласа й стана по - уверен, по - спокоен. Суровата действителност ни преобразяваше неузнаваемо. Правеше от нас бойци, готови да се сражават за живота си. Бях сигурен, че по - старите и измъчени мъртъвци щяха да направят всичко, само и само да се измъкнат от тук. Дори биха откраднали 'сиянието' на духа, присвоявайки си съдбата му. Имаше толкова много страдащи. Тъмните облаци бяха същински предшественици на мрака и злото, чиито корени се вплитаха здраво около парчето земя. А отровните им бодли яростно забиваха телата си в нашите. От всяка малка рана течеше изобилие от кръв. От всяка драскотина - нова болка. Кой знае колко хора са стояли точно тук, където ние стоим. Колко самотни духове са изплакали болката си, отмивайки я с водата от езерото. Колко ли кръв е била промивана тук. Толкова много мъка, болка и ужасяващи спомени насъбрани в едно малко езерце.
- Между другото аз съм Алекзандър, Алекзандър дю Буфорд. - не се обърнах повторно. Оставих се на вятъра да свисти около пространството между нас, развявайки греховете и съмненията ми. Останах на мястото си, погълнат изцяло от светкавиците , проблясващи в небесата. Сякаш небето ридаеше заедно с нас. Мъчеше се, разпокъсано от неговите вътрешни демони.
- Умрял от удавяне. - допълних отново с половин уста, след което прекарах дългите си, измъчени пръсти през гъстите къдрици, в опит да ги наместя обратно. Докато другата ми ръка се плъзна бавно към медальона, окачен около врата, механично опипвайки структурата му. Спомних си първия път, когато майка ми го бе купила със задачата да ме закриля. Радостта в очите й все още изникваше нощем в съня ми. Усмихнах се плахо, позволявайки на устните да се извият в крайчетата си, след което свъсих зрителните си орбити, проследявайки внимателно движението на откъсналите се листенца, които бавно се сляха с гъстата тиня, образувала се на брега, точно пред краката ни. Тиня, символизираща мъртвото течение, застоялата вода и всичко онова, което всъщност бяхме и ние - едни разлагащи се трупове.

_________________
avatar
Alexander de Beaufort
Nobody's perfect
Nobody's perfect

Брой мнения : 255
Join date : 17.08.2014
Age : 22

Допълнително
Изплатени грехове:
0/0  (0/0)

Вижте профила на потребителя http://sinnersisland.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Езерото на плача.

Писане by Elle. on Пон Сеп 08, 2014 9:53 am

Чувствата са надценени. Някои от тях могат да се превърнат в твое убежище и да ти дадат сигурност и моментна радост, ала накрая всичките избледняват пред силата на тъмните емоции. Никое щастие не е вечно, защото ролята на константа в живота ни просто не му е отредена. То ни докосваше едва доловимо, давайки ни бегла надежда за бъдещето, но после ни напускаше, взимайки я със себе си. Отнасяше я надалеч и чакаше подходящия момент пак да я приложи в действие, за да ни подчини на желанията си. Играеше си с нас, наслаждавайки се на начина, по който копнеехме за него. Бе по-жестоко от всичките други чувства взети заедно. Казваха, че щастието е кристал, който се чупи в мига на най-яркия си блясък. От личен опит знаех, че не грешат.
От друга страна налице бяха и онези чувства, които дълбоко в себе си презирахме – тъга, самота, нещастие, болка. Преплитаха се в сърцето ни, пронизвайки го с хладната си острота. Въздействието им бе въпрос на възприятие. От една страна, те опустошаваха вътрешността ти като ураган, преситен с могъщество, като не оставяха нищо след себе си.
От друга обаче може би бяха по-добрия вариант. Постепенно привиквахме с постоянното им присъствие, позволявайки им да се превърнат в част от съществуването ни. Спирахме да се поддаваме на токсичното им влияние. Ала преставахме и да се борим срещу него. Накрая просто се оставяхме да ни обгърне и помете, прекалено уморени от непрекъснатите битки за вътрешно спокойствие. То бе нещо недостижимо и аз отдавна се бях примирила с несъществуването му.
Ясно помнех какво мислеше баща ми по въпроса. Често ми повтяраше едно и също.
“Чувствата са слабост, Елена.”
А после добяваше и наум, недоизказвайки се:
“И ти си слаба, Елена.”
Тази вечер мълчанието на водата ме бе отървало поне за малко от напиращите халюцинации. Тя бе единствената, способна да ме дари с тишина. Само тук гласовете замлъкваха, карайки ме да си задавам един и същи въпрос. “Какво ти казват гласовете, Ел?”. Те постепенно се отдалечаваха и заглъхвала, докато накрая съвсем не изчезнеха. Така обаче се чувствах още по-празна. Главата ми не бучеше от мисли, виковете бяха замряли. В такива моменти осъзнавах колко самотна съм всъщност. Лудостта ми правеше компания, но, тръгнеше ли си, ставаше още по-лошо. Бях изгубила всичко. Бе ми останала само изгубената ми душа, за да ми напомня, че няма за какво да живея повече. По-скоро да съществувам. Само че не знаех как да се измъкна от този Ад и това ме подлудяваше. Очаквах, че всичко щеше да свърши, след като оставя живота да ми се изплъзне. Проблемът бе, че тъкмо сега се започваше.
Не ставаше по-леко. Смъртта не бе нещо, което просто преодоляваш; не представляваше болезнено събитие, което избледнява в течение на времето. Тя оставяше отпечатък върху теб и съзнанието ти, за да ти напомня, че те притежава и че ти е отнела най-ценното. Държеше да доказва могъществото си. Накрая всички свършвахме по един и същи начин, безсилни пред нея.
- Елена Дю Куту – промълвих в отговор, без да го поглеждам.
Всичко това бе прекалено реално. На пръв поглед бяхме просто момиче и момче, разменящи си любезности. Само че тази прелестна фасада биваше разбита от същината на ситуацията. Много често хората избираха да повярват на това, което виждат, а не на подсказваното им от интуицията. За тях виждането бе еквивалент на вярването. Аз също се бях подлъгала, отказвайки да приема истината, понеже бе прекалено тежка.
“Умрял от удавяне.”
Думите му се забиха една по една в ума ми, повтаряха се като ехо. Рязко вдигнах глава и го погледнах с неприкрита изненада. Притворих очи, чувствайки внезапния студ, който ме обгърна и ме смрази.
- Аз също – прошепнах едва доловимо, но достатъчно, за да ме чуе.
Отново впих поглед в треперещите си ръце и ги стиснах в юмруци, за да прекъсна непокорността им. Забих ноктите в дланите си, съсредоточавайки се върху физическата болка, която имаше за цел да прогони психическата. След това продължих несигурно, заеквайки:
- И теб ли те преследват халюцинации?

ПП. Извинявай за закъснението!

_________________
DON'T STOP LOOKING AT ME,
Once upon a time I was all alone. How you like me now? Do I turn you on? Now I got you drunk, hot and vulnerable. Show me what you want, give me what you want. Don't stop looking at me!---------------------------------------------------
avatar
Elle.
Nobody's perfect
Nobody's perfect

Брой мнения : 236
Join date : 03.09.2014

Допълнително
Изплатени грехове:
0/0  (0/0)

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Езерото на плача.

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите