Alexander Swynford de Beaufort.

Вълните продължаваха да блъскат с всичка сила изнемощялото тяло, проснато насред пясъчната ивица, а в далечината, точно зад онези три огромни скали, се извисяваше огън до небесата, унищожаващ последните отломки от нечия яхта. В тази злокобна нощ, точно когато луната бе в своя пик, а водите в океана обръщаха посоката си, Алекзандър Суинфорд дю Буфорт бе решил да поеме на поредната си почивна дестинация, където да прекара уикенда си. Уви, високият, мистериозен мъж не обърна внимание на предупрежденията за огромната буря, която щеше да връхлети Сидни, готова да помете всичко по пътя си...
"Всички казват, че смъртта не ее безболезнена. Идва и те взима.. Просто ей така. Но никой не те предупреждава, че онзи последен миг, в който осъзнаваш какво имаш и какво ще загубиш, може да бъде толкова болезнен. Точно бях стъпил на бялата яхта, когато усетих клатушкането в основите на превозното средство. Не обърнах внимание. Реших, че е просто нещо напълно нормално за машина, на чиято годинките й бяха в повече. Щом обгърнах с ръце огромното дървено колело и усетих вятъра в гарваново-черната си, къдрава коса, усетих в мозъка на костите си, че това ще бъде едно доста интересно пътуване. Бялата тениска с изрисувана котва на предницата й, започна плавно да се вее от извисилия се северен вятър, а малкото ми съкровище, както наричах яхтата си, започна да се поклаща в ритъма на вълните. Не мислех за нищо. За първи път чувах ритъма на сърцето си, което изтласкваше така силно кръвта към всички органи. В далечината, точно зад острова, който трябваше да заобиколя, проблеснаха няколко светкавици, огрявайки цялото небе в ярко-синьо, придавайки му онази изискана величественост, но в същото време, караше всяка малка част от същността ми да настръхне. От главата ми напълно излетяха мислите за роднините, за сестра ми, която чувствах така близка, дори и за домашния си любимец, който по случайност този път не взех. Нещо ми подсказа да не го правя. Ето защо просто го оставих при съседите.
Докато въртях огромното кормило с една ръка, а с другата намествах непокорните си къдрици, онова неприятно чувство се загнезди в душата ми. Не бях страхлив. Напротив! Обичах да поемам разни предизвикателства, с идеята и мисълта за адреналина, препускащ по всяка малка вена и артерия по иначе гигантското ми туловище.
Рулът изведнъж препусна през ръцете ми, мятайки се в двете посоки, докато всяко едно мускулче в дългите ми крайници се свиваше конвулсивно в опит да задържат контрола над управлението. За миг отново си върнах контрола над машината, отдъхвайки си дълбоко. В плаванията винаги се таеше онази мистериозност в това какво може да се случи. Все пак, това бе необятния океан. Колкото и всички да твърдяха, че мистериозни създания не съществуват, аз все така продължавах да надзъртам от всеки крайчец на яхтата, в очакване някъде там, от дълбините на неизвестното, да изскочи русалка, която да ме цапардоса с опашката си, след което да заживеем заедно дните си щастливо, както се случи в приказката за малката русалка. Знам, твърде голям романтик съм и в повечето случай голям идиот, за дето позволявах на хората да правят каквото искат с мен, да се разпореждат с живота ми. Но тази нощ тръгнах с мисълта, че щом се върна всичко ще бъде различно! Ще бъда онзи непоколебим и строг мъж, който баща ми винаги ме е съветвал да бъда. В главата ми все още отекваха думите му "не позволявай на никого да те мачка!" , "ти си шефа там" , "бъди безкомпромисен, но мъдър!" .
Отплеснат в мисли и спомени от минали дни, въобще не бях усетил кога мъртвото течение бе повлякло моето съкровище, както и мен самия към огромния водовъртеж, образувал се в непосредствена близост до местонахождението ми. Щом усетих друсането чак в мозъка си, отпуснах въжетата, разпервайки всички платна и завъртях рязко рула. В мрачното небе проблеснаха още няколко светкавици, една след друга, като едната от тях се разби в съседния остров, прерязвайки огромното дърво на две, чието основи избухна в пламъци на мига. След секунда студеният дъжд започна да се изсипва в огромни количества. Тялото ми потрепна от ударите на капките по кожата ми. Усетих как изведнъж всичко в мен пламна, гърлото ми се стегна, а ирисите ми се разшириха максимално от размерите на водното цунами.
Спомените за безгрижното ми детство, за прекрасния и охолен живот, който водех и всички онези хубави моменти,  нападнаха съзнанието ми. Всичко ставаше толкова бързо. Огромното колело бе станало неконтролируемо, изблъсквайки ме назад в опита да поема отново контрол над дървените му основи. Главата ми  отскочи при удара с дъбовата дъска, при което погледа ми се замрежи. В този момент осъзнах, че това бе края. Нямаше как да се измъкна от водовъртежа, нито пък да спра гръмотевиците, ръмжащи заплашително насреща ми. Една от тях се разби в задницата на яхтата, разцепвайки я на две. Почувствах как цялото ми тяло се наклони назад, отдавайки се на гравитацията да ме замъкне надолу към бездънния океан. Тялото ми замръзна в мига, в който докоснах студената повърхност на водата. Ледените вълни започнаха да прииждат една след друга. Не успях да се задържа на повърхността. Усещах как дробовете ми се пълнеха с вода, докато кръвта бучеше в главата ми. Прилива на адреналин, който така жадувано желаех, започна да препуска в целия ми организъм. Почувствах и как крайниците ми изтръпнаха за броени минути. Всичко започна да губи смисъла си, избледнявайки пред тъмните ми, кафеникави очи. Не ми остана друго, освен да се предам на неизбежната смърт. Силната вихрушка ме засмука по - надълбоко, след което болката в сърцето се появи. Чувството превзе мозъка, дробовете, крайниците и след секунда всичко изчезна. Настана мрак. Усещах само прогизналото си тяло, което продължаваше да се носи плавно, потънало в нищото. Не след дълго болката наистина спря. Не усещах нищо. Затворих плътно очи, 'отлитайки' към света на вечния сън .